Текст книги "Тютюневият човек"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 4 страниц)

Той посвещаваше периодично цели месени от работното си време на рисуването. И както в другите области, така и тук искаше да прави неща, които по-рано не са правени. Спомням си как едно лято се посвети на опити върху лаковата техника. Готови лакови бои у нас нямаше и баща ми сам се зае да ги приготвя, като в същото време си изписваше най-различни книги по технология на багрите и лаковете, специализирани трудове, изпълнени с химически формули, които само човек с неговите познания можеше да ползува. Лятото отдавна бе минало, доставените по различни начини справочници изпълваха вече цяла етажерка, а шишетата с лакове – цял шкаф, но баща ми още не бе пристъпил към самото рисуване, защото не обичаше да почва нищо, преди да си е подготвил работата до последната подробност.

Подготовката му отне повече от година, а самото рисуване му отне навярно още година. Висях над главата му, за да наблюдавам как работи – той така владееше изкуството да се съсредоточава, че присъствието ми съвсем не го смущаваше. Опъваше голям станиолов лист и залепваше краищата му върху дебел картон. После изписваше контурите на пейзажа релефно, като изстискваше боята от нарочно приготвени фунийки. Накрая полагаше багрените петна, които светеха прозирни и интензивни върху металния фон.

От тия десетки свежи и звучни декоративни пейзажи днес е оцеляло малко нещо. Нещастието бе там, че станиолът при всяко непредпазливо докосване се късаше и оголваше грозотата на кафявия картон.

Поради липсата на по-устойчива метална основа години труд бяха отишли напразно. Но баща ми не беше от хората, които жалят труда си.

По същия търпелив и изчерпателен начин Стария се стремеше да обхване всяка задача, която си поставяше. Започнал да изследва и преразказва български народни приказки, той не се ограничи с издаването на три тома, а реши и успя да събере богатството на приказките от цял свят в още тридесет тома. Наченал с отделни статии по въпросите на изкуството, той се впусна в изучаване на изкуството от всички епохи и стигна до замисъла за 12-томна всеобща история на изкуството, на която посвети сума години работа. Поканен да публикува очерк за литературата на Възраждането, той разшири задачата до обема на десеттомно изследване на българската литература от Възраждането до наши дни, като десетият том не излезе само защото бе спрян от фашистката цензура. Този му стремеж към всеобемност роди и проекта за капиталната му литературна творба – серия от двадесет романа, призвани да обхванат цялото развитие на човечеството – от палеолита до съвременността, през стъпалата на всички цивилизации и епохи.

Тия романи, по-точно част от тях, бяха действително написани, другите – нахвърляни в едри линии или завършени до определен етап. Ръкописите им изпълват един обемист сандък и когато понякога разтварям тоя сандък, имам чувството, че надзъртам в една покъртителна драма. Драмата на моя баща. Или, ако щете, драмата на един неуспех. Само че има неуспехи, които респектират с безкористното на порива и титанизма на положения труд.

Тия романи Стария ги пишеше в последните години преди Девети септември и работата му по тях го принуди да смени целия обичаен ритъм на живота ни. Той почна да си ляга съвсем рано – още към десет часа вечерта, – да става по тъмно в три часа заранта и да прекарва по 16 часа над писалищната маса. Беше тъй вдаден в мислите си, че дори когато се хранеше, рядко чуваше разговорите ни и погледът му блуждаеше в пространството или бе втренчен неподвижно надолу. Когато почнаха бомбардировките и евакуацията на столицата, той не напусна квартирата си. Прескачах понякога да го навестя и неведнаж му предлагах да потърся някоя стая в околните села, дето да се приюти.

– Не мога. Нали виждаш колко книги съм натрупал за справки. Трябва да работя. Не мога.

Един ден, след като тъкмо си бях тръгнал, сирените пронизително завиха. Знаех, че баща ми не обича да слиза в скривалището, затова се върнах.

– Хайде да слезем в зимника. Там все пак е по-сигурно.

Стария поклати с досада глава.

– Не ща. Душно ми е долу. Ако трябва да се мре, да се мре поне на открито.

Откъм Витоша се зачу тежко плътно бръмчене.

– Тоя път идат много – забеляза безстрастно баща ми, като че казваше „днес е доста топло“.

Няколко мига по-късно заехтяха и първите експлозии. Експлозиите ставаха все по-чести и все по-оглушителни. Започваше голямата бомбардировка, която разруши центъра на София.

Нашата сграда бе тъкмо в центъра и тя ненадейно се разтресе, а навън притъмня, сякаш че падна нощ, и както седяхме край масата, въздушната вълна ни грабна и ни запокити в коридора. Известно време не успявах да си дам сметка какво става, освен дето над самите ни глави се раздаваха взривове и цялата кооперация се люшкаше като картонена кутийка. Баща ми бе успял да се изправи след падането и стоеше в полумрака в същата оная малко вдървена и малко предизвикателна стойка, в коя го го бях видял някога на подиума в градското казино пред връхлитащата глутница. А аз се улавях, че при всеки взрив инстинктивно се снишавам, сякаш това можеше да осуети премазването ми от внезапно рухващата бетонна плоча.

– Хайде да бягаме – казах, след като взривовете ни отминаха и мракът на дима и праха се поразсея.

– Ти тръгвай. Аз ще остана – промърмори баща ми и се отправи към стаята.

– Ама не виждаш ли, че тук е вече необитаемо. Прозорците са изкъртени с рамките, всичко наоколо гори, а сигурно ще има тепърва да ръсят.

Баща ми се огледа и вероятно успя да си даде сметка за положението, защото рече:

– Виж къде ми е раницата.

Додето търсех раницата, той събра надве-натри пръснатите си ръкописи, завърза ги на пакети и почна да се готви за път. Беше решил да иде в Княжево при брат ми, така че се сбогувахме и аз си тръгнах малко преди да връхлети последната вълна самолети.

Няколко дни по-късно, когато отново бях слязъл в обезлюдения град, рекох да намина да видя оцеляла ли е бащината ми квартира. Квартирата бе оцеляла, макар част от сградата да бе срината, а наоколо да се извисяваха тъмните скели на опожарени здания. Вътре в самата квартира заварих и нейния обитател.

– Не ще да живее в Княжево – съобщи ми още на входа жената, която се грижеше за домакинството. „Не мога да работя, вика, ще се прибера.“

Той седеше наведен над масата, както го бях запомнил да седи винаги, и пишеше. Рамките на прозорците бяха наместени и заковани как да е, а вместо стъкла бе залепена пергаментна хартия. Опитах се да го вразумя и обещах, че ще помогна да пренесе част от книгите си. Стария само поклати глава.

– Нали ти казах вече: чака ме много работа, а времето е малко. Не съм на твоите години.

През тоя период имах съвсем смътна представа за това, което баща ми пишеше и което му предстоеше да дописва. Научих подробностите едва по-късно, в деня на първата публикация, деня, който Стария очакваше като празник, но който се превърна в катастрофа. Сега, когато прелиствам купищата ръкописи, недоумявам как главата му не се е пръснала от това неизчерпаемо множество на герои, обстановки, действия и ситуации, които е носела в себе си, от тоя колосален образен материал, роден в трескавото му въображение като еквивалент на цялото човечество и на цялата човешка история.

Всъщност главата му може би е щяла наистина да се пръсне, ако не бяха часовете на „разтоварването“ от умствената умора. Само че разтоварването баща ми го практикуваше в най-баналната и нездрава форма – гуляя. Той съзнаваше отлично, че тая привидна отмора е само добавъчно изтощение, макар и от друг вид, но бохемските привички от младини и инерцията на заобикалящия го бит му пречеха да потърси по-здрав отдушник.

В интерес на истината следва да се отбележи, че баща ми гуляеше доста рядко, но понеже гуляите бяха почти единствените случаи, при които се явяваше на публични места, някои хора си въобразяваха, че той не излиза от кръчмата и дори не се запитвала как в такъв случай са се явили на бял свят 80-те тома на съчиненията му. Вярно е, че седнеше ли да пие, той можеше да пие без мярка, обаче не от алкохолна страст, а тъкмо зарад отприщването на претоварения от мисли мозък, зарад насочването на съзнанието в една безплодна, но отморяваща насока, зарад „разтоварването“. В неговите гуляи нямаше никога елемент на разгул. Те се изчерпваха с приказки и разсъждения за това и за онова, и за всичко възможно, а най-вече за изкуството. Тоя изключително мълчалив човек изведнаж ставаше общителен, дори словоохотлив събеседник, готов да разговаря не на някакви „свои“ теми, а на темите, които ти му предложиш. Мисълта му течеше логично, забележките му бяха остроумни и за хората, които обичат повече да слушат, отколкото да приказват, бе удоволствие да седнат с него на чаша. Спомням си как една нощ в малките часове баща ми се прибра, хванал подръка Владимир Димитров—Майстора.

– Майсторе – казах, – ти пък къде си тръгнал по това време, като не пиеш?

– Не пия, майсторе, но татко ти ме опи с приказките си тъй, че забравих часовете.

И те се разположиха край масата, за да продължат започнатия кой знае откога разговор.

– И ти си като баща си: не можа да го научиш този занаят, пиенето – казваше ми по онова време Ламар. – Баща ти не гуляе, а изнася лекции.

Но и гуляят, и лекцията си имат край. Стария потъваше в мъртвешки сън, а на следния ден ставаше с потъмняло лице – доколкото това изобщо бе възможно при неговия тютюнев тен, – с угаснал от умора поглед и като се преборваше с неразположението, сядаше пред бюрото, където го чакаха дълга дни работа без мярка, без отдих, до пълно изтощение и до мига, когато щеше да лумне следващият гуляй.

Съществуваше още едни отдушник от напрежението и тъкмо той бе истинската страст на Стария – природата. Но закрепостен от разписанието на сказки и лекции и прикован към бюрото от творческите си планове, баща ми можеше да си позволи волността да напусне града само през лятото. Той презираше тъй наречените курорти, както презираше всички ония места, дето еснафлъкът обичаше да кокетира с парите си и с умението да ги харчи, умение, разбира се, съвсем въображаемо, тъй като нашата буржоазия дори като буржоазия беше просташка до неимоверност. Не помня никога баща ми да е отишъл на морско летовище, а през Чамкория сме минавали само транзит, упътени към рилските върхове.

Дойдеше ли ваканцията, натоварвахме на гърбовете си брезенти и раници и се отправяхме към предварително избраното планинско място, което между другите свои качества трябваше да бъде и обезателно усамотено. Опъвахме палатка, сковавахме нарове, приготвяхме огнище и запалвахме огъня, който ни предстоеше да поддържаме два месеца.

Но баща ми и в планината не прекъсваше работата, а само сменяше стила на работа. Додето се печеше или лежеше на сянка, той четеше някоя книга, нахвърляше бележки в тефтерчето си, рисуваше. През останалото време обикаляше насам-натам, береше гъби или билки, а после се заемаше да разстила билките и да готви на огнището.

Тоя страстен изследвач на чужди култури и цивилизации носеше у себе си някаква детински непосредствена любов към родното. Той познаваше всички нашенски билки не само по име, но и по лечебните им свойства и в същото време ги обичаше не като билки, а като стръкчета родна хубост и можеше с часове да рисува някой бял равнец или някоя синя тинтява в бележника си. Той бе изгубил две лета, за да изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи и да публикува изчерпателна монография, която едва ли стотина души са прочели. Не по-малко време му отне и изучаването на старите ръкописи, от което се роди една също тъй забравена монография „Орнамент и буква“. Дълги години, последните години от живота му, протекоха в работа над един обширен труд върху българската дърворезба. Цял един период от творчеството му бе почти изключително посветен на древната наша история. Той не ценеше никоя поезия тъй, както ценеше народната песен, събираше приказки и пословици, пълнеше цели бележници – някои запазени и до днес – с народни думи и изрази. За него българският език бе един от най-богатите и благозвучни езици на света и той се гордееше, че му е било съдено да твори с чудесния материал на тоя език.

Народния език баща ми го учеше от народа, нещо малко странно, като се има предвид необщителността на Стария, но странностите у него не бяха рядкост. Той бе учил тоя език в скитанията си на младини, а продължаваше да го учи и в зряла възраст. Имаше особена способност да завързва разговор с хората от планината – пастири, дървари, въглищари или работници от каменните кариери. Едно „добър ден“, едно присядане за отмора, едно нехайно предлагане на кутията с цигари и разговорът почваше от само себе си. Баща ми никога не задаваше оня род въпроси, които на нас самите ни се виждат естествени, но на събеседника ни звучат подозрително или глупаво. Той изобщо нямаше обичай да напира с въпроси, а чакаше другият сам да се разприказва. Стария се разхождаше из планината в такъв вид, че лесно вдъхваше доверие, с обгорялото си, почти селско лице, с избелелия каскет и вехтите дрехи. Така че дори планинците да подушеха, че тоя е от „учените“, смятаха го най-много за селски даскал.

Няколко дни, прекарани из горите и планинските хребети, преобразяваха баща ми. Мускулите на лицето му се отпускаха, по устните му по-често заиграваше тънката усмивка с безброй нюанси, дори тонът на гласа му омекваше. И когато понякога го наблюдавах отдалеч, застанал мършав и неподвижен като дива коза на върха на някоя скала, струваше ми се, че тоя кабинетен човек не е роден за кабинета и за прашните грамади книги, че мястото му е тук, на открито, за да рисува цветята и дърветата, да записва приказките на простите хора и сам да живее просто под един навес от клони и край един планински огън. Струваше ми се, но не знаех дали е така.

Лекомислието изисква да се издигат като човешки образец хармоничните натури, макар че една подобна натура може да представлява великолепна хармония от недостатъци и макар че дори добрата хармония нерядко крие в дълбочина неподозирани конфликти. Има, разбира се, и хармонични натури, които предизвикват възхищението ни тъкмо като прекрасни и цялостни характери. Баща ми не беше такава натура. Той беше един сложен възел от противоречия, той се бореше с тия си противоречия, давеше се в слабостите си, залиташе в инерцията на отклоненията и все пак продължаваше пътя си и крачеше напред. Той неведнаж ми е казвал с присъщата си прямота че не иска начинът му на живот да ми служи като пример за подражание. Има обаче неща, които, без да заслужават подражание, заслужено предизвикват почит. Конфликтният характер носи свой неповторим патетизъм, когато през епизодите на сътресения и сривове възлиза към епилога на правдата и човечността.

Човекът, който бе орисан да прекара дълги, мътни нощи в задимените кръчми, не познаваше по-вкусно питие от чашата чай, сварен от прясна билка. Писателят, добил известност с утежнения си от символистични и екзотични накити стил, поставяше по-високо от всичко простотата на народния език. Преводачът на Ницшевия „Заратустра“ изпитваше неприязън към надменните пози на свръхчовека и не се срамеше да покаже обикновена човещина, щом само се представеше случай. Отличникът семинарист, подготвян от наставниците си за висока духовна кариера, се превърна в смъртен враг на църквата. Противникът на насилието се скара с най-близкия си приятел пред трупа на убития Васил Пундев, защото въпросният приятел призоваваше враждуващите страни да спрат кръвопролитието, а баща ми твърдеше, че не може да има мир между два лагера, разделени от тялото на един мъртвец. Дългогодишният гален сътрудник на „Златорог“ ненадейно почна да пише разкази, които „Златорог“ не беше в състояние да помести. Спиритуалистът, който бе усвоил същината на стотици томове метафизика, изведнъж се насочи към трудовете на марксизма.

Той се преборваше с едно противоречие, за да се изправи пред друго, разкъсваше се между страстта да рисува и жаждата да даде словесен израз на мислите си, люшкаше се между стремежа да обгърне всичко, да стигне до дъното на всичко и изкушението да се ограничи и задълбочи в една-едничка област, работеше в трескавия порив да постигне невъзможното и се тровеше от неудовлетвореност, че не е постигнал и възможното. И днес ми се струва да чувам още глухия му тих глас, когато рецитираше любимото си стихотворение от поезията на Вийон:

 
До самия поток от жажда аз умирам;
разпален като жар, аз леденея в мраз;
във своя роден край в чужбина се намирам;
до огъня стоя, а зъзна и тогаз…
 

* * *

Той посрещна Девети септември като отдавна очакван празник и в същото време бе някак сащисан, че тая тъй дълго жадувана промяна се бе разразила толкова бързо. Първия ден не излезе от къщи, малко стеснен от чувството, че всъщност не е извършил нищо особено, което да му отреди място между победителите.

После хората сами го потърсиха. Художниците го избраха за свой председател. В партийната организация на писателите го приеха с аплодисменти. Това бе предостатъчно за Стария, за да се почувствува в своя среда и отново да вземе перото. Освободил мисълта си от досадните съображения за иглените уши на цензурата, той написа серия от разкази с ясна и наша идейна насоченост и една пиеса, посветена на борбата срещу фашизма – „Кърваво лято“, – която не видя бял свят нито на сцената, нито в печата. Наред с това баща ми продължаваше и започнатата по-рано работа, същата оная „много работа“, за която се боеше, че няма да му стигнат дните – поредицата романи „През вековете“.

Тая поредица той бе почнал да я пише в един период на все по-укрепващи марксически възгледи за развитието на обществото. Картината, която изграждаше на различните епохи, бе съобразена с тия възгледи и детайлно обработена върху основата на многобройни научни справки. Но самата сюжетна структура на произведението почиваше върху неустойчива основа. Също като чудесните му рисунки, нанесени върху един ненадежден станиолов лист. Баща ми бе приел като условен мотив за последовността на действието концепцията за прераждането. Дали това бе остатък на предишни възгледи, или литературно използуване на един мит по чисто композиционни съображения – както писателят твърди в предговора към първия том, – това не аз мога да кажа. Така или иначе, противоречието бе налице и бе достатъчно едро, за да може да мине в графата на дребните недостатъци.

Романът „Кръвожадни“ – първата книга от серията – излезе малко преди юбилея на Стария. И макар юбилеят тоя път да се състоя, върху тържеството легна сянката на току-що публикуваната творба. Това бе удар, възприет от баща ми като поражение, и то не от рода на тия поражения, които той бе свикнал да изживява и да преодолява. Защото ударът бе дошъл не преди, а след промяната, защото бе засегнал творбата, която смяташе за творба на живота си, и защото тоя живот вече почти се бе изнизал и бе смешно да се мечтае тепърва за нови колосални начинания.

– Ще изхвърлиш тая линия на развитие – успокоявах го. – Ще ги обособиш като отделни романи.

– Няма как, не може – отвръщаше Стария. – Ако си чел романите, ще видиш, че не може.

Може или не може, той не даваше външно вид, че е съкрушен, и аз дори не подозирах дълбочината на страданието му, додето веднаж не получих по пощата едно късо писмо от жената, която водеше домакинството му. Още пазя това писмо, в чиито откъслечни фрази ми се разкриваше състоянието на Стария: „От известно време г. Райнов е унил и отчаян. Безразлично му е всичко… боли го за романа «Кръвожадни», защото не излязъл това, което той желаел… Няма пред себе си поле за работа и се готви да умира. Все по-често говори за смърт.“

Баща ми, разбира се, не се готвеше да умира. Той не беше от хората, конто лягат и умират по свое желание. Обаче покрусата бе дълбока и му беше необходимо време, за да я изживее.

„Кръвожадни“ съвсем не бе първата творба, чиято публикация му носеше разочарования. По правило това се случваше с повечето от творбите му и не само защото не го задоволяваха с качествата си. Неговият издател, типичен бакалин в „света на бакалите“, се трудеше над ръкописите му с една фамилиарност, която граничеше с пълен произвол. Това, че някои книги по диктаторската воля на издателя излизаха с възможно най-безвкусни корици и понякога под измислени от самия издател заглавия, бе най-дребната злополука. Ръкописите бяха грубо и невежо съкращавани без всякакво допитване до автора. Нещо повече, случваше се те да бъдат и допълвани с произведения, неизлезли изпод перото на автора, както бе станало с отделни томове на „Приказки от цял свят“. Сред многобройните жертви на издателския вандализъм мъченическият ореол по право се падаше на „История на изкуството“, чийто общ обем бе съкратен с една дреболия от около две хиляди страници и чиято публикация за онзи, който познава оригиналния текст, се превърна в карикатура на първообраза. На всичко отгоре Стария бе системно мамен в хонорарите и в броя на тиражите и омотан в една тъй преднамерено оплетена мрежа от аванси и заеми. че никога не знаеше с каква точно сума е задължен на благодетеля, който имаше великодушието да издава книгите му. И все пак разочарованието с „Човекоядци“ [заглавието е така в изданието – А. И.] бе нещо неизмеримо по-тежко от обичайните ядове на миналото.

Стария винаги бе владял една проста, но ефикасна тайна: да лекува огорчението от една работа с увлечение по друга работа. Така постъпи и сега. Съсредоточи се върху трудовете си по изкуството и даде вид, че е забравил удара. Само че този удар не беше последният.

Към 1950 г. борбата срещу рецидивите на буржоазната идеология все повече се изостряше. Каквито и критики да са отправяни по-късно по повод някои тактически грешки на тая борба, тя бе необходима и неотменима като етап на развитие. Стария бе достатъчно почтен учен, за да се опитва да прокарва под формата на марксизъм неща, които не са марксизъм. Той си даваше сметка за редица недостатъци на своята „История на изкуството“ и без странично подканване се бе заел да я преработи върху основата на една научна методология. Но той не можеше да из върши повече от това, което бе по силите му, и то в момент, когато никъде по света не съществуваше един що-годе задоволителен курс по история на изкуството, съставен от наши позиции. Нетърпеливите да заемат мястото му дори не благоволяха да го изчакат да завърши преработката си, а решиха да оценят възгледите му въз основа па публикуваното отпреди.

По силата на една ирония и въпреки отчаяните ми опити да се отскубна част от работата по тая оценка бе възложена на мен. И веднаж, на едно факултетско заседание, аз трябваше да се изправя като шеф на катедра, за да съдя баща си.

Бях нахвърлял предварително изказването си, като бях спестил в него всичко, което можеше да се спести, макар да знаех, че ще си навлека публичните обвинения на някои свои съмишленици, както и стана. Имаше обаче характеристики като „идеализъм“, „формален анализ“ или „еклектизъм“, конто не можеше да се спестят, и додето ги произнасях, усещах как под ризата по гърба ми лази струйка пот, въпреки че в къщи на четири очи бях отправял към баща си далеч по-остри възражения.

Стария седеше на първия ред, навел очи не защото изпитваше смущение, а защото не искаше да смущава мене с погледа си. После стана да отговори с няколко думи, за да изложи сегашните си възгледи и да ни увери, че приема критиката. А после отиде оттатък да си облече балтона, оня стария, шперплатовия балтон, който мъкнеше на гърба си вече четвърт век. Сподирих го, понеже имахме навика да се прибираме заедно, но той вече си бе тръгнал. Тръгнах си и аз, като слушах с половин ухо укорите на спътника си, че съм проявил безпринципност и мекушавост.

На следния ден баща ми ме посрещна у дома си, сякаш нищо не е било. Бях се приготвил за обяснения, но той явно отбягваше разговора по вчерашното обсъждане и с целия си спокоен и приветлив вид сякаш искаше да ми внуши: „Аз забравих. Забрави и ти, ако можеш.“.

Едва много по-късно, когато историята бе вече отшумяла, Стария ми каза веднаж:

– Оня приятел те принуди да станеш и да изложиш един верен принцип, за да има повод да пусне в ход цялата си безпринципност.

Защото станалото на факултетския съвет бе само началото на крушението. Баща ми завърши първия том от преработката си и го представи на съответното място, но ръкописът му бе върнат с една отрицателна рецензия, зад чиято безпределна взискателност едва се прикриваше дилетантската некомпетентност. Стария направи нова преработка, която остана да се подмята из чекмеджетата на учреждението. С критиката на дейността му в академията се заеха по-енергични от мене хора. Изобщо доведоха го до желания от тях резултат: да подаде молба за пенсиониране.

Той бе твърде изтощен от прекомерната работа, но когато спря да пише, разбра, че само работата го е крепяла до тоя ден. Ръкописите на романа лежаха заключени в шкафа над шишетата изветрели лакове. „Историята на изкуството“ почиваше в друг шкаф, прекъсната някъде към тъмната ера на Средновековието. Очите на Стария бяха вече твърде отслабнали, за да може да рисува. Прекарваше времето си в четене и чакаше да дойда с приятелите и с обичайната мрежа с бутилки, та да го поразсеем.

Понякога го канех за разнообразие да намине в къщи и той идваше и сядаше на старото кресло в ъгъла, винаги сядаше на това старо кресло в ъгъла, и аз му давах да прегледа някоя книга, докато свърша започнатия пасаж, а той поемаше книгата и промърморваше:

– Работи си, работи!

После разлистваше книгата, но аз виждах с крайчеца на окото, че не чете, а се взира пред себе си или замислено ме наблюдава.

За да го ободря, съставих един том от приказките му, без да го уведомявам, и предложих тома за издаване. Върнаха ми го, понеже в приказките се говорело за царе и царски синове, и аз изпитах облекчение, че не съм посветил Стария в начинанието си. Приготвих друг сборник от разказите му, но тоя път трябваше да взема съгласието на баща си, защото бях си позволил някои доста груби съкращения.

– Прави, каквото знаеш – махна с ръка тон. – Все едно, няма да ги издадат.

Така и стана.

А после работите около него някак си почнаха да се оправят. И един ден се отбих да му съобщя, че е станал „заслужил деятел на изкуството“. Отпърво той не даде вид, че това го засяга особено. Сама прати леля ми да купи нещо за пиене. Но късно вечерта, когато си тръгвах, изтърва сякаш без връзка:

– Стария има още какво да даде. Тая глава може да е поизкуфяла, но не е съвсем празна…

Въпреки всички творчески разочарования на него му бе нужно малко, една проява на внимание, едни знак, че не го смятат за излишен, за да се опита да събере остатъка от силите си и да седне отново на бюрото, което дремеше в ъгъла опустяло и непотребно, тъй като баща ми през цялото време четеше, изтегнат на кушетката до прозореца.

И той се хвърли с последно увлечение в изследването си за българската дърворезба и също както някога се стремеше да бъде всеобхватен, да изчерпи материала докрай, до последния факт и до последната подробност и издирваше и трупаше стотици снимки, документи, сведения, и нахвърляше цели купища от бележки и анализи на тоя или оня паметник. Тия бележки и днес седят струпани в един вече непотребен куп – листчета от нарязани афиши, от гърбове на пликове, от дъна на цигарени кутии и дори – боже прост – от некролози. Стария винаги бе крайно пестелив, даже свидлив към хартията. Макар че имаше в шкафа си струпана много хартия, той използуваше и последното попаднало му листче, защото въпреки че хартията бе много, мислите в главата му бяха още по-много и като всеки работник той уважаваше материала, а за него материал бяха хартията и мастилото и той никога не се бе смятал за нещо по-друго и за нещо повече от един работник, който седи над бюрото си и прави книги, така както други правят сечива или мебели.

* * *

Е, какво? – посрещна ме Стария няколко месеца по-късно. – Значи и ти като Смердяков с китарата:

 
В Париже буду жить,
не буду тужить…
 

– Ами горе-долу така е – смънках.

Заминавах на служба в Париж. Знаех, че го оставям сам, и се радвах поне, че се е хванал здраво за дърворезбата си и е почнал да забравя предишното. Но в деня, когато се прощавахме, разбрах, че нищо не е забравил.

– Прати ми „Човешка комедия“ на Балзак – рече Стария. – Ама не отделни книги, а цялата поредица!

„Човешка комедия“. Той се готвеше да се зарови тепърва в това множество томове, за да търси причините за неуспеха на собствената си „Човешка комедия“, със смътната надежда да намери някакъв възможен изход.

Една година по-късно, когато отново влязох в познатата стая, зърнах томовете на Балзак, струпани върху бюрото. Но аз де можех да запитам Стария дали е разрешил задачата, защото се връщах от гробищата, където току-що го бяхме погребали.

Всъщност що се отнася до мене, съвсем не мислех да го погребвам, а само и тоя път участвувах в представлението, както би казал баща ми. И когато нощем работя сред самотията и тютюневия дим, случва се да поглеждам към старото кресло в ъгъла и понеже ъгълът е отдалечен и съвсем тъмен, струва ми се да различавам в креслото Стария, как седи и ме наблюдава или мисли за нещо си. Понякога си казвам, че може би почвам малко да откачам, а в други случаи ми изглежда, че всичко е съвсем нормално. Ние винаги носим у себе си своите мъртъвци и дали ще ги усещаме като мъртъвци или като живи хора, това зависи до голяма степен от самите нас.