Текст книги "Открадването на „Даная“"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 9 страниц)
Върнал се в стаята си, за да изглежда зает и улисан, той натисна копчето на радиоприемника. Беше дванадесет часът и десет минути. Тръгна към прозореца по навика си, но преди да застане насреща му, беше застигнат и просто зашлевен по лицето от опасната тревога на едно „извънредно съобщение“.
„Тази нощ във филиала «Боргезе» е била извършена отвратителна кражба. Открадната е ренесансовата картина «Даная» от Кореджо. Картината се оценява от експертите на повече от 400 хиляди долара Задържани са един художник, член на Италианската комунистическа партия, и няколко души от служещите в галерията. Следствието се ръководи под личния контрол на министъра на вътрешните работи“
Това „извънредно“ съобщение подействува на Авакум като „гръм от ясно небе“. Картини се задигаха наистина, но галерии като „Боргезе“ не бяха обирани, поне до тоя момент. Кражбата, грандиозна, според мястото, където бе извършена, и свръхнагла, според значението, което имаше картината за италианския Ренесанс, щеше да прогърми от единия край на Италия до другия и да оскърби националната гордост на италианското общество. Ако се прибавеше към тия две немаловажни обстоятелства изключителното политическо събитие, в чието навечерие беше извършена кражбата, то и на слепеца следваше да стане ясно, че открадването на „Даная“ не е случайно събитие, а преднамерена политическа провокация. Срещу кого? Едно изречение от „извънредното“ съобщение намекваше, че задържаният художник бил член на Комунистическата партия. Под формата уж на намекване официалното съобщение сочеше италианските комунисти като възможни крадци. Навярно в по-нататъшните съобщения това „намекване“ щеше да се превърне постепенно в грозно конкретно обвинение. Авакум знаеше отлично, че в подобни случаи правосъдието и официалните средства за информация изпълняват своя антикомунистически хорал на един глас.
По-нататък в мислите на Авакум се мярна правителството като възможен вдъхновител на провокацията. Това предположение той отхвърли не защото приписваше кой знае какви морални скрупули на управляващата коалиция, а защото управляващата коалиция се боеше до смърт от възможен бумерангов ефект. Най-вероятно беше, мислеше Авакум, провокацията да е дело на определени среди от правителството, които имат по-тесни връзки, тайни, разбира се, с италианското социално движение, тоест с италианските десни екстремисти.
В такъв случай, заключаваше Авакум, видният деятел на социалното движение Чезаре Савели не бива да се изолира по никакъв начин от играта, още повече че той е същевременно и началник на охраната в „Боргезе“. Но щом като той е вътре в играта, затваряше кръга Авакум – не трябва ли да се гледа на екскурзията му до Санта Ана като една изкусно нагласена хватка, доказваща обратното – че стои извън играта?
Съществуваше и една трета вероятност – че на задържания художник, член на Комунистическата партия, е било внушено от промъкнали се в партията провокатори да посегне на картината… Дори и в такъв случай (не дай си, боже, мислеше Авакум) Чезаре Савели не излизаше от играта, оставаше вътре. Без съдействието на Савели замислената провокация не би се превърнала в реалност! А екскурзията му до Санта Ана е била димна завеса на заговорниците…
Толкова мъчителни и брулещи бяха тия мисли, че лицето на Авакум пламна от напрежение, сякаш беше се доближил на педя от разпалена пещ. И когато чу оня да тъпче из хола, изтръпна, отвори вратата и застана очаквателно на прага. „Или ще се опита да ме убие, след като се е досетил, че съм прегледал нещата му, или ще направи опит да ме преметне! – помисли Авакум. – Едно от двете!“
„Оня“ наистина приличаше на побеснял човек, наумил си да убие някого, но когото все пак здравият разум държеше още в ръцете. В гледците му яростно се зъбеха вълци, но зад вълците стоеше невидима Дисциплината, с огромна цепеница в ръце.
– Интересно! – каза Савели, като тежко го гледаше с кръвясалите си очи. – Аз си мислех, че ви няма, дявол да го вземе, а вие сте били тук! Защо, моля, нали щяхте да се пръждосвате?
– Щях да излизам – каза с подчертано спокойствие Авакум, – но ми дойде наум, че това мога да сторя и по-късно, например след час!
– Хм! – кипна Савели с усмивка, от която капеше отрова. – Хубави неща ви идват наум, дявол да го вземе, браво!
Авакум премълча.
Те се изгледаха взаимно, както се гледат боксьорите след първия удар на гонга.
– Идиотска работа! – каза Савели. – Няма ли четка в тази къща? Преди да се домъкнете тук, четката винаги стоеше на закачалката, дявол да го вземе. – Той държеше в ръцете сакото си и глупаво въртеше глава, но не повдигаше очи към закачалката.
– Ето я над главата ви! – кимна Авакум. – Аз я заварих на това място и както виждате, тя не е мръднала оттам!
– А-ха! – каза Савели. Той взе четката и започна усърдно да чисти тъмното петно на ръкава. – Глупачка е моята сестра! – каза той. – Архиглупачка! Защо й трябва да дава стая под наем? А това е кръв! – ревна той, като насмалко не завря изцапания ръкав в носа на Авакум. – Виждате ли? Това е човешка кръв!
– Може! – отвърна с подчертано безразличие Авакум.
– Вие си помислихте одеве, като видяхте това петно, че аз съм убил някого? Така ли си помислихте?
– Нищо не съм мислил! – отвърна с равен глас Авакум. – Навикнал съм половин час преди ядене да не мисля нищо.
– Хайде, без хитрости! – закани му се с глава Савели. – Одеве вие си помислихте, че съм убил човек. Зная аз какво ви минава наум! Само убийства и кървища се мяркат пред очите ви!
– На мен от кръв ми прилошава! – усмихна се кротко Авакум.
– Никакъв човек не съм убил! – отново изрева Са-вели, но този път с една октава по-ниско и помълча. – Аз буболечка не убивам, камо ли човек! – И изведнъж се разсмя силно – ни в клин, ни в ръкав, без всякаква причина.
– Това, че вие не сте способен да убиете, е ясно от пръв поглед! – каза Авакум.
– Автобус блъсна пред очите ми един младеж – каза Савели. – Помогнах да го качат на една кола, която случайно минаваше оттам. От това е кръвта.
– Ужасно! – каза Авакум. – И къде стана това?
– Близо до Санта Ана, господине!
„Не се хваща на въдица! – помисли със злоба Авакум. – Но чакай, аз сега ще те пришпоря и ти ще свалиш гарда! Момент!“
– Знаете ли – започна той, – току-що предадоха по радиото едно извънредно съобщение.
– Тъй ли? – рече Савели, като продължаваше да четка петното. – Извънредно съобщение, казвате?
– Ограбили са вашата галерия! – отвърна Авакум, като потърси очите му.
Без да повдига глава, Савели извика:
– Кога?
– Нощес.
– Хубава работа! – Савели захвърли четката на пода и сакото увисна на ръката му. – Какво казва полицията?
– Полицията казва, че откраднатата картина струвала повече от 400 хиляди долара!
– Четиристотин хиляди?!
– А вие колко мислите?
– Аз нищо не мисля, любезни, защото не зная за коя картина става дума.
„Не се хваща на никаква въдица! – помисли повторно Авакум. – Всъщност на такива «въдици» само един глупак би се уловил, а тоя е от класа!“
– Открадната е „Даная“ от Кореджо – каза Авакум.
– Санта Мария! – възкликна Савели, но доста въздържано. Не можеше да се разбере дали с това „Санта Мария“ съжалява за случилото се, или се чуди на случката.
– Предполагам, че ще имате неприятности – каза Авакум.
Савели повдигна рамене:
– Едва ли. От вчера следобед до 10 часа тази сутрин, господине, аз съм бил в Санта Ана. Спал съм в хотел „Република“. – Той облече сакото си, макар че онова петно още личеше. Запали цигара, помълча, после каза: – За мене, добрия католик, господине, и Санта Ана, и Санта Агнеса, и коя да е от светиците ще се застъпи, ако изпадна в беда!
– Блазе ви! – каза Авакум. – Да ви завиди човек! Ами знаете ли, че вашата племенничка, госпожица Луиза, е била снощи до 12 и половина в „Боргезе“? Във вашия кабинет?
Савели се намръщи. Сетне съвсем неочаквано лицето му почервеня и в сиво-синкавите му очи отново лумнаха гневни пламъци.
– Санта Ана ми е свидетелка – рече той с набъбнал от вълнение глас, – в нейно име се кълна, че ще ви изхвърля през прозореца, ако ми зададете само още един въпрос! Да не би да си въобразявате, дяволите да ви вземат, че се намирате във вашата червена София, та сте се раздрънкали такъв?
Кой знае какъв щеше да бъде финалът на тази сцена, ако една нова и неочаквана поява, както се случва обикновено в „ла комедия дел’арте“ (тая чудна италианска рожба, спомнете си Панталоне, Полишинел и Скарамуш!), казвам, ако едно неочаквано явление не обърна отново очите на двамата към събитията, които бяха се разиграли през нощта в „Боргезе“.
И тъй външната врата се захлопна силно (нали Авакум не беше заключил) и по тънкия килим на хола отекнаха меко припрените стъпки на Луиза.
– Добър ден, вуйчо! – поздрави тя още от средата на хола. – Кога пристигна? Добър ден, господине! – обърна се тя към Авакум и му подаде ръка, макар че това изглеждаше доста неуместно: те живееха в един апартамент и се виждаха по сто пъти на ден.
Бузите й бяха поруменели, дишаше зачестено, в очите й ту блясваха, ту гаснеха тревожни светлинни, изразът на лицето й се менеше на секунди.
– Какво ви е развълнувало толкова? – попита Авакум, като се взираше неспокойно в очите й.
Луиза разпери ръце и тутакси ги отпусна като пречупени.
– Арестуваха ме! – каза тя. Местеше погледа си от Савели на Авакум, от Авакум върху килима, срамуваше се от сълзите, които напираха под клепачите й. Тя беше дъщеря на Енрико Ченчи и на нея не й отиваше да реве като някоя глезла. – Срещнаха ме на входа – продължи тя, като избра прозореца за място, където да задържа очите си – един цивилен и един в униформа – Вие ли сте Луиза Ченчи? – Аз. – Трябва да дойдете с нас в „Боргезе“, госпожице. – Но защо, моля, отде-накъде? – Там ще ви обяснят, госпожице! – Не разбирам нищо, как така? – Ей така, госпожице, нощеска са откраднали картина, води се следствие, затова ви викат. Тръгвайте! – Удрям на молба. – Само за минутка ми разрешете да се кача горе, господа… Те се изкачиха с мен и сега ме чакат пред вратата!
– Не разбирам защо трябва да се вълнувате толкова! – повдигна рамене Авакум. – Ще ви зададат някой и друг въпрос и с това ще се свърши. За какво са тия нерви? – И думите му бяха спокойни, и от лицето му лъхаше спокойствие, само гласът му изглеждаше някак престорено равен.
– Боже мой! – отново разпери ръце Луиза. – Но нали аз бях снощи до дванадесет и половина там!
– Колко пъти съм те предупреждавал да не закъсняваш! – забеляза мрачно Савели.
Тя като че ли не го чу.
– Аз бях до дванадесет и половина там! – повтори Луиза.
– От което следва да се мисли, че тъкмо вие сте откраднали картината! – пошегува се Авакум.
– Не, но изглежда, че тогава са я откраднали! – поклати упорито глава Луиза. – Някъде около дванадесет и половина, когато аз бях там. Те знаят това! – Тя закърши ръце, но бързо се опомни.
Може би за бързото опомняне допринесоха ударите, които задъднаха по външната врата. Ония двамата отвън бяха загубили търпение.
– Престанете! – извика вън от себе си Савели. До тоя миг само се чумереше, но си личеше, че по нервите му не течеше нормален ток. – Престанете, дяволи! – ревна той още веднъж и тоя път лицето му, вместо да се зачерви, съвсем видимо побледня.
– Господине! – обърна се Авакум към него. – Вие сте длъжен, струва ми се, да придружите племенничката си до „Боргезе“.
– Аз и без това отивам там! – отвърна глухо Савели и тръгна към вратата.
Луиза не сваляше очи от Авакум.
Той дойде до нея и леко, едва-едва допря ръката си до косите й.
– Господи! – каза Луиза.
– Няма нищо страшно! – погали я леко по косите Авакум.
След като тя излезе подир вуйчо си, Авакум постоя някое време изправен сред стаята си, после се отпусна уморено в едно кресло, извади лулата си и започна разсеяно да я пълни с тютюн. Откъм улицата се дочу клаксонът на полицейския джип.
Към 2 часа следобед откъм хълма Пинчио нахлуха мрачни облаци. Те покриха бързо доскоро синеещото се небе и над града захвана да вали кротък есенен дъжд.
Сумрачно стана и в „Боргезе“. Феликс Чигола заповяда да се угаси осветлението в залите, а в мраморния хол остави да свети само един лампион. Лампите на тоя кристален полилей заприличаха на пет ужасно усамотени звезди. Чигола знаеше, че сумракът потиска и че потиснатата психика по-лесно се разпуква. При това мракът в „Боргезе“ беше особен и действуваше по-угнетяващо: огромното пространство между партера и тавана беше отворено, безлюдно и глухо. Поглеждайки нагоре, човек имаше чувството, че се взира в света от дъното на дълбок кладенец.
В 1,30 ч. пристигнаха Луиза Ченчи и Чезаре Савели, придружени от двама полицаи. Чигола посрещна началника на охраната учтиво, но с подчертана студенина. Човек с опит, той знаеше, че Чезаре Савели е „фактор“ между най-десните, което означаваше дискретно, че е близък с мафиозите. И понеже при това следствие имаше опасност да се скара с мафиозите, той виждаше в лицето на Савели човека, който непременно щеше да заповяда на някое типче като Карло Колона да му забие куршум в тила. Тоя „куршум в тила“ беше се загнездил болезнено в съзнанието му като куршума в плешката на тигър. Беше станал прекалено раздразнителен. Само че тоя път поради усложнената обстановка лошото му настроение се стоварваше не само върху главите на левите, но и върху десните, което се случваше за пръв път в живота му.
– Имали сте късмет – каза той на Савели, че през изтеклата нощ и тая заран до 9 ч. не сте били в Рим.
– Е, какво – каза Савели с привичната си самоувереност, – какво щеше да стане, ако бях останал в Рим?
– Много просто – изкриви устни Чигола, – щях да ви задържа заедно с другите.
– Вие, сеньор, май забравяте с кого говорите! – каза Савели.
– Напротив, господине, зная много добре, че сте „нещо“ в социалното движение и че имате подръка една дузина хора, решени на всичко.
Като каза това, той си представи мигновено „онова типче“ Карло Колона, зализания слугински любовник, да се прицелва с пистолет в някого и, кой знае защо, усети в тила си някаква парлива болка, сякаш Карло Колона го беше улучил точно там. Той тръсна глава и се намръщи. Ето докъде го бяха довели тия усложнени неща.
– Какво ще искате от мен? – попита с безкрайна студенина и с още по-безкрайно пренебрежение Чезаре Савели.
– От вас не искам нищо – каза Чигола – освен едно – да спазвате работното време в „Боргезе“, като бъдете на мое разположение от 8 до 12 и от 2 до 6.
– Работното време в „Боргезе“ започва от 9 и свършва в 4 следобед.
– Е, не се сърдете! – омекна изведнъж Чигола. – Нали виждате колко е важно за правителството тази работа да свърши до събота! Аз се надявам на услугите ви, господине.
– Каквото мога, ще направя за ваше добро! – опита се веднага да го сложи под коленете си Савели. – Искам обаче да разпитате незабавно племенничката ми Луиза Ченчи и да я освободите тутакси, след като отговори на последния ви въпрос.
И тоя път той се беше излъгал, защото Чигола, поне външно, не приличаше никак на човек, който се клатушка на краката си.
– Много съжалявам, че ще ви наскърбя – повдигна рамене Чигола. – Аз не възнамерявам да освобождавам тутакси вашата племенничка, господине, тъй като тя е от малкото хора, които са се намирали в тази сграда по време на грабежа.
– Но тя си е отишла оттук към 12,30 ч.! – забеляза Савели с такъв тон, сякаш Луиза не беше си отишла след полунощ, а в ранните часове на вечерта, когато примерните ученички се прибират в къщи, за да вечерят с татко и мама.
– Господине – каза Чигола, – аз тепърва ще установявам кой кога си е отишъл оттук.
Чезаре Савели помълча някое време, после каза:
– Все пак вие ще се съгласите, че за едно момиче не е съвсем безопасно…
Той не се доизказа, защото Чигола удари с юмрук по масата и се изправи:
– Какви ги дрънкате, господине! Каква безопасност? Аз съм поставил на всеки вход по един часови, в хола ще дежури ден и нощ по един часови, тука, в тази стая, също ще дежури по един часови. Какво искате повече! – После, осъзнал донякъде дебелашката си шега, той се позасмя: – Нека госпожицата да се разположи във вашия кабинет, там никой няма да я безпокои!
С това приключи разговорът между двамата.
Савели отиде да настанява племенничката си, а Чигола се зае да разглежда снимките, обясненията и изводите на техническите експерти. Експертите изключваха проникване в сградата с взлом. Прозорци, решетки, подове – нищо не беше насилвано. По стените не личаха никакви драскотини. Службата за парното отопление ползуваше отделен вход и фактически нямаше връзка с изложбените помещения. Прозорците, от тавана до партера, бяха обковани отвън с дебели пръчки от вито ковано желязо. Според експертите, отвън не можеше да проникне дори котка, камо ли човек.
Около мястото на откраднатата картина, както и в самата зала, не беше забелязано нищо особено. Върху рамката на откраднатата картина (на снимката местата бяха отбелязани с кръстчета) бяха открити следи от пръстите на Ливио Перети. Кабърчетата, с които беше прикрепено платното на Ливио Перети върху рамката, бяха от стандартен тип, продаваха се в кутийки навсякъде. По главичките на кабърчетата не бяха забелязани абсолютно никакви следи, което означаваше, че са били натискани с пръсти, облечели в ръкавица.
Чигола запали цигара и се замисли. За какъв дявол крадецът (или крадците, все едно) беше окачил идиотското платно върху рамката на откраднатата картина? Отговорът можеше да бъде само един: за да спечели време. Една празна рамка бие веднага в очи, буди веднага тревога, а платното, колкото и да е идиотско, буди най-напред любопитство, после предизвиква недоумение и най на края предизвиква тревога. От любопитството до тревогата тече време. Тече толкова време, колкото е необходимо, за да се изнесе картината навън или за да се скрие някъде из помещенията на галерията. Друго обяснение не може да има! Чигола се позасмя самодоволно, поглади брадата си и почувствува как в душата му, в най-отдалечения и ъгъл, се поразмърда нещо, оживява – може би това беше надеждата.
Повика началника на групата и му заповяда да претърси най-внимателно служебните стаи, сервизните помещения на галерията, както и квартирите на задържаните. Платното на „Даная“ беше скрито или изнесено през нощта навън.
След това Чигола заповяда да му доведат Ливио Перети.
Роберто Тоци пристигна малко преди Ливио Перети да бъде доведен при Чигола. Той изглеждаше повехнал, посърнал, приличаше на болен, а походката му напомняше съсипан човек. Той седна в ъгъла до прозореца, срещу огромното си бюро от червено дърво, и боязливо погледна към Чигола. Главният инспектор разсеяно му кимна, Роберто Тоци учтиво каза „благодаря“. Той нямаше кой знае какви основания да се държи като съсипан човек, защото генералният директор направо му заяви, че няма да го държи отговорен за кражбата, само ще го лиши от новогодишни тантиеми: Инесса, съпругата му, стократно по-земна от него, каквито са повечето жени, повдигна пренебрежително рамене и каза, че държавата няма да пропадне заради тая Даная и че ще бъде по-добре той да мисли къде ще прекарат предстоящите коледни празници; и да не си отвлича вниманието с разни кражби, защото има полиция, на която й плащат, за да се занимава с тия неща. След като беше ободрен от генералния директор и окуражен от жена си, той, разбира се, нямаше основание да преживява събитията толкова трагично.
И така, директорският кабинет (стил ампир, олекотен с малко рококо) беше превърнат от Чигола в следствена камера. Работеше магнитофон, наблюдаван от дежурен офицер. Офицерът изпълняваше същевременно службата на дежурен адютант. Следствието водеше Чигола, главен инспектор на криминалната полиция, а Роберто Тоци представляваше страната, която неудържимо губеше илюзиите си.
Влезе Ливио Перети, кисел, озлобен и обиден. Той поздрави Роберто Тоци, а Чигола не удостои дори с поглед. Главният инспектор не се трогна видимо от това демонстративно незачитане, той беше привикнал с всички възможни видове чувства, каквито за подозрените изпитват обикновено към полицейския инспектор. Някои даваха вид, че са готови да прегръщат и целуват краката му, други го душеха и разкъсваха с очи, а трети го гледаха като празно пространство или пък „отвисоко“, както например директорът на полицията гледаше на сержантите и лейтенантчетата. Към тия, които просеха милост или пък го заплашваха, той се отнасяше с безразличие като с живи предмети; не му правеха впечатление и последствените, които го гледаха „отвисоко“ – тази работа беше свързана със социалното положение и с парите. Преди две години му се падна да разпитва маркиз Джулио Терачини, обвинен в сутеньорство и поддържане на домове за разврат. Маркизът имаше половин дузина хотели, толкова луксозни ресторанти, бронирана лека кола кадилак и над сто проститутки, които се трудеха за него. При разпитите маркизът го гледаше така, както може би лъвът гледа, да речем, някакъв презрян чакал. И Чигола си казваше, че маркизът има право: той беше маркиз, и най-главното – беше богат, много богат. На такива хора е дадено да гледат „отвисоко“ и човек не бива да се сърди.
Само една категория особняци го караше да трепва вътрешно и да изпитва в известен смисъл неудобство – това бяха хората, които го гледаха като празно пространство погледът им минаваше през него, без да се задържи дори за секунда. Презрението им го смаляваше и изпепеляваше до такава степен, че го превръщаше на нищо. Да бъде ненавиждан или гледан „отвисоко“ – това Чигола разбираше и в някои случаи оправдаваше, защото мръсотията на живота го беше научила на известен тип мъдрост. Но да бъде презиран и превръщан на нищо, на празно пространство – беше загадка, в която не можеше да проникне.
У по-слабите хора безсилието поражда отчаяние, а у по-силните, енергичните – ожесточение Като не можеше да проникне в мотивите, които караха някои да го превръщат на празно пространство, той настръхваше вътрешно, ожесточаваше се до такава степен, че на всяка цена гледаше да ги „натопи“, дори когато съзнаваше, че са невинни. Той не се трогна видимо от убийственото пренебрежение на Ливио Перети, престори се, че не забелязва незачитането му, много го е грижа, че един хлапак в изтъркани кадифени дрешки не го поздравява, но в душата му се отключиха някакви мрачни килии и оттам изскочиха една дузина настръхнали вълци. Вълците клекнаха на задниците си, вирнаха муцуни към небето и отправиха към звездите ужасния си вой.
– Дайте ми личната си карта! – започна Чигола с безстрастен глас, като съзерцаваше ноктите си.
Ливио Перети му подхвърли небрежно личната си карта.
– Не може ли по-възпитано? – не се сдържа адютантът.
– Остави момчето, Джовани! – намеси се Чигола, но с тон, който казваше „Не виждаш ли, че е идиот какво искаш?“ – Той прегледа данните, остави книжката настрана и попита – Как се казвате, младежо, къде живеете и с какво се занимавате?
– Името ми току-що прочетохте! – отвърна Ливио с такава гримаса на лицето си, сякаш беше сдъвкал таблетка хинин. Той помълча някое време и продължи: – Живея на „Виа Помпео Магно“ №17, заемам таванска стая до гълъбарника на моя хазяин, следвам живопис в академията по изкуствата, последна година.
– Кой ви издържа?
– Издържам се сам.
– Как изкарвате хляба си?
– Келнерувам.
– Отговаряйте по конкретно, дявол да го вземе! Къде келнерувате?
– Откъде да знам, че се интересувате от подробности! Келнер съм в гостилница „Република“, на пиаца „Република“, срещу фонтана „Найадите“. Стига ли ви?
– Кога ходите на работа?
– Вечер.
– Всяка вечер ли келнерувате?
– Всяка вечер, с изключение на неделите.
– Трудолюбието ви е похвално А кога отиват, ла работа и по кое време излизате от ресторанта?
– Отивам в шест и излизам към единадесет – Ливио Перети изведнъж набърчи вежди и очите му пламнаха. – За какво, моля, ми задавате тия глупави въпроси? – извика той и тъмните му южняшки очи се впиха в аскетичното северняшко лице на Чигола.
– Света Чечилия! – учуди се безкрайно адютантът и разпери ръце. – Каква дързост! Да наричате въпросите на господин инспектора „глупави“!
– Я си гледайте магнитофона и не се обаждайте! – сряза го Ливио. – Вас кой ви пита? – После отново се обърна към Чигола и продължи със същия нерв: – Вместо да ми бъдете благодарни, че аз пръв открих открадването на картината и пръв сигнализирах за случката, вие ми губите безсъвестно времето и на всичко отгоре ми задавате провокационни въпроси!
Чигола помълча някое време, загледан в ноктите си. После пак помълча, но този път погледът му беше насочен към прозореца. Виждаше се част от площада и един от фонтаните. Валеше унило ситен дъждец и фонтанът изглеждаше тъжен.
– Ето какво – каза той, сякаш изведнъж беше се сетил за Ливио, – засега аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Такъв е редът в полицията. Ако не отговаряте точно и както трябва, вие сам ще усложните положението си и ще удължите без нужда принудителния си престой.
– Добре, питайте! – въздъхна Ливио и потърси погледа на Роберто Тоци. Но Роберто Тоци не помръдна ни с глава, ни с очи, той беше унесен в свои мисли и не чуваше какво се приказва. Той като че ли присъствуваше само видимо в своя кабинет.
– От пиаца „Република“ до „Помпео Магно“ има доста път и аз съм сигурен, че вие не се прибирате в къщи преди дванадесет часа.
– Понякога изобщо не се прибирам! – поправи го Ливио, като предизвикателно понаведе глава встрани.
– Става дума за нормалните нощи, за тях питам. Когато се прибирате към дванадесет часа или след дванадесет, кой ви отваря?
– В тоя късен час портиерките обикновено спят, отварят портиерите.
– В колко часа отидохте снощи във вашия ресторант и кога излязохте?
– Снощи изобщо не съм ходил в моя ресторант.
– Опишете ми час по час какво сте правили вчера, къде сте ходили и с кого сте се срещали, и кога сте се прибрали в къщи, като почнете от 4 ч. следобед, когато сте излезли оттук.
На този въпрос Ливио Перети не отговори веднага. Той мълча дълго, може би повече, отколкото се полага в такива случаи. По мургавото му чело изби пот. На края каза:
– След като излязох от галерията, отидох при любовницата си. Там прекарах и цялата нощ.
– Как се казва любовницата ви и къде живее? – попита Чигола с леден глас.
– Не й зная името, а улицата не помня! – засмя се Ливио.
– Ще ви улесня – каза Чигола. – Докато си припомните тия неща, аз ще премина на друга тема. Разкажете ми подробно кога и как открихте, че картината „Даная“ от художника Кореджо е открадната.
– Това може да се разкаже с няколко думи. Изкачих се в залата, където рисувам. В залата нямаше никого. Предполагам, че е било 9 часът и три минути. Запътих се направо към статива си, защото първият сутрешен поглед върху рисунката е много важен. Първият поглед открива безброй неща – и добри, и лоши. Очите не са уморени, още не са привикнали с цветовете, чувствителни са към всички видове нюанси. Може да се каже, че първият поглед определя работата за през целия ден. Затова аз отивах направо към статива си, съсредоточен за тази първа среща, но когато го наближих, останах поразен: рамката беше празна, зееше ужасно. Някой беше изрязал платното…
– На какво разстояние бяхте от статива си, когато забелязахте, че платното е изрязано?
– Бях на около десетина крачки.
– Как разбрахте, че платното е изрязано, а не откачено? От десетина крачки разстояние подробностите не се забелязват обикновено.
– Вие няма да ги забележите, но с мен работата стои по другояче. Аз съм професионалист.
– Продължавайте.
– Както стоях втрещен, погледнах напреде си, към Кореджовата „Даная“, и насмалко не припаднах: моето платно беше там закачено с кабърчета и обтегнато несръчно над картината.
– На какво разстояние бяхте от картината?
– От моето място до картината имаше около петнадесет крачки.
– От петнадесет крачки никакво кабърче не може да се види Как разбрахте, че платното ви е било закачено с кабърчета?
– Тия работи, господине, не се разбират, а се чувствуват. Аз почувствувах, че платното ми е закачено с кабърчета, и толкоз!
– Поздравявам ви за чувствителността – каза Чигола. – Продължавайте по-нататък. Какво направихте, след като видяхте платното си върху картината на Кореджо?
– Изтичах, улових левия край на платното, за да го смъкна, и тогава видях, че под платното няма нищо, че рамката е празна.
– Е, и какво?
– Няколко секунди стоях като замаян, а сетне хукнах по стълбите, за да уведомя директора.
– За какво да го уведомите?
– Че Кореджовата „Даная“ е открадната!
– Платното беше ли откачено, или изрязано!
– Това вие трябва да установите. Аз ви казах, господине, че видях рамката празна. Нямаше нито картината, пито поставката й.
– Защо предположихте, че картината е непременно открадната? Защо не предположихте например, че е дадена за почистване или реставриране?
– Предположих най-вероятното. У нас картини се крадат всеки месец, а почистване се прави на четвърт век веднъж!
Чигола запали цигара, издуха няколко клъбца дим и попита със съвсем равен глас:
– Е, спомнихте ли си името на любовницата?
– Абсолютно е изчезнало от паметта ми – усмихна се нахално Ливио Перети.
– Това може да се случи с човек, който има поне три дузини любовници и нито една вечер не спи с една и съща. Кажете ми улицата и номера на къщата, където сте прекарали нощта?
– Нали ви казах, че не помня!
– Значи, криете?
– Разбирайте го, както щете! – Ливио Перети изведнъж пламна. – Вие нямате право да ми задавате въпроси, които засягат интимния ми живот! Как си позволявате!
– На полицията и на докторите по венерически болести се разказва всичко, от начало до край. Излезте в хола, младежо, повторете си го това сто пъти или сто хиляди пъти, докато ви дойде нещо наум, и тогава елате да ми се представите пак!
Ливио Перети кимна на Роберто Тоци, който от някое време даваше вид, че следи разпита, и с доста наперена стойка излезе навън.
– Доведете ми пазача Марко Монтано! – обърна се Чигола към слисания адютант.
Адютантът се изправи, чукна токове и стремително изскочи навън. Не бяха изминали и десетина секунди, и откъм хола се дочу силна врява, заплашително загърмяха възбудени гласове. Роберто Тоци пребледня, а Чигола изхвърча тутакси през вратата. Като видя с каква котешка ловкост беше направено това, Роберто Тоци още по-силно пребледня.
Пред очите на Чигола се откри странна картина. Адютантът се готвеше да измъкне пистолета си, ръката му беше на кобура, а насреща му се усмихваше злъчно и с горящи очи Ливио Перети. Неколцина полицаи тичаха към тях.
– Джовани! – извика мрачно Чигола. Адютантът трепна, обърна се на токовете си и застана мирно. – Какви са тия сцени? – попита още по-мрачно Чигола.
